сряда, 21 януари 2009 г.

Вината...

Това е усещане, което ни спохожда още в ранните детски години. Първите ни спомени за вина са назад във времето, когато е осъзнаването ни като личност.
Тя е трудно обяснимо усещане за някакъв дисбаланс, за нещо, което ни се е сторило несправедливо. Свързваме я с различни моменти,които не могат да се квалифицират като еднотипни. Правото дава определение за вината като-субективното отношение на дееца, към извършеното от него деяние. Това обаче е една малка част от приемането на собственото поведение, като нарушение на дадена норма, в конкретния случай- правна.
Нормите в обществото обаче са толкова много, че едва ли може да ги подредим в някаква класификация.
Като деца обикновенно нарушаваме онези правила, които са създадени в семейната среда. Всеки е бил отгледан от някого-той е бил модел за поведение за малкия човек. Ако моделите са повече от един и от различен пол имаме възможнот да комбинираме- тогава може би несъзнателно си създаваме собствена представа за "безупречното поведение". Разликата обаче веднага се проявява, в начина по който личността възприема. С течение на времето, научаваме неща,които даже не подозираме- така някои за грешките си получават шамарчета, други мъмрене...
Може би при тези от нас, които са възпитавани с метода на "разговора" изпитват първото странно чуство , че не са направили това, което е трябвало.При другите шамарчето-фиксира вниманието само върху грешката, но не винаги могат да изпитат непознатото- вината.
Като част от пътя, който неминуемо извървяваме в стремежа си да научим повече, тя се усеща при първите приятелтсва, първата любов, първите интимни моменти, които никой не може да забрави. Затова може би я приемаме, като част от живота.Колкото и неприятно да е усещането, което е причина дори да загубим съня си- то не бива да збравяме, че това е естествен начин да провокираме съвестта си.Когато усещаме тази "тежест" в душата си, се стремим да поправим неправилното в поведението, думите, мислите си спрямо околните.
Изпитвайки вина ние достигаме до вътрешен катарзис, тя дори и странно да звучи е вид горчиво лекарство за душата ...
Онова, което привлича вниманието като емоция, за мига просто отминава, но чустваме ли се виновни това се загнездва дълбоко в нас и ни кара да променим дори характера си.
Тя най- много тежи, когато сме наранили близки до сърцето си хора.Осъзнаването на онова , което е наранило друго човешко същество- все пак е начин да се опитаме да събудим най-доброто в себе си- нежността,обичта, дори да разкрием най-ранимото...
Тогава когато ни е най-трудно се чустваме най-уязвими и дори беззащитни, но тогава се обръщаме към онова, което наричаме своя ценностна система и откриваме човека в нас.
В този смисъл вината ни прави по човечни.Понякога грешките, които допускаме не могат да се поправят- тогава "воденичният камък" на шията става все по тежък. Трябва да се сетим за прошката, която искаме осъзнавайки грешката и от цялата си душа.
Няма как да заменим, онова което не може да се сравни с никое друго усещане- прераждане на душевния ни мир... в нещо, което да е винаги по- добро...

Няма коментари:

Публикуване на коментар